Софийска епархия е една от тринайсетте епархии на Българската православна църква. Епархията е разделена на осем духовни околии: Софийска, Самоковска, Ихтиманска, Дупнишка, Радомирска, Кюстендилска, Трънска и Годечка.
Седалището на Софийския митрополит е в град София. Българският патриарх е и Софийски митрополит.

Християнството прониква в Сердика още в първите години след признаването му като официална религия в Римската империя.След проведената през 4 век религиозна реформа от св. Константин Велики градът става седалище на епископ, както и оживен църковен център.
Свидетелство за активния духовен живот от тази епоха са не малкото раннохристиянски храмове, намиращи се на територията на днешната Софийска епархия.
Една от най-големите светини от това време, направила града прочут в цялата Римска империя, е храмът „Св. София” (в късния средновековен период дори градът е именуван по неговото име). Друга оцеляла и досега достолепна сграда, от римския период е ротондата „Св. Георги”. Предполага се, че именно в нея през 343 г. е проведен  изключително важният Сердикийски събор. По същество този събор е продължение на Първия вселенски събор (325 г.). На събитието присъстват около триста от най-известните епископи на Православната църква, сред които св. Атанасий Велики и св. Осий от Кордоба. На този събор е определена политиката на държавната власт и Църквата спрямо разколите и ересите, от които към онзи момент най-актуална била арианската ерес.
Голям удар на християнският живот в епархията е нанесен в края на 6- началото на 7 век,с нашествието на авари и славяни.
С приемането на християнството като официална религия в българскта държава в 865 г. от княз Борис I Михаил,Средец (София) и прилежащата ѝ епископия, отново възвръща позициите си на важен духовен център.
Когато през 972 г. Преславска България рухва, Средец става временна столица на държавата и Българската архиепископия, начело с патриарх Дамян, се премества тук от гр. Дръстър (дн. Силистра). Едва след консолидацията на Самуилова България българските патриарси преместват седалището си в Охрид.
В периода на византийското владичество (1018-1194 г.) градът е седалище на богомилска община. Богомилите с помощта на настанили се в околността вдигат бунт срещу средечкия епископ Мануил.
След възобновяването на Българското царство през 1185 г. Средец отново става важно религиозно и духовно българско средище. Местният епископ е въздигнат в митрополитски сан. Тогава в околностите на града се построяват множество манастири, които формират т. нар. „Средечка Света гора”.
След падането на България под османска власт в края на 14 век,а заедно с това и унищожаването на Търновската патриаршия,Софийска епархия влиза в диоцеза на българската Охридска архиепископия.
През 1532 г. Софийска епархия е откъсната от Охридската архиепископия и е присъединена към диоцеза на Цариградската патриаршия.Така освен, че е поставена в политическо робство, епархията бива лишена и от духовна независимост, управлявана от гръцки архиереи.
По време на турското робство, религиозната свобода е силно ограничена. Голяма част от запазените храмове са превърнати в джамии, а жителите на Средец дават своите свети жертви за православната вяра.
Независимо от засиленото мюсюлманско присъствие, София не престава да бъде важно средище на християнската духовност.
В годините на Българското възраждане Софийска епархия продължава да бъде в зависимост спрямо Цариградската патриаршия.Това дава своето отражение и още през 1818 г., когато софиянци се включват в борбите по отстраняване на местните гръцки владици и участват активно в борбите за църковна независимост.
На 15. 10. 1872 г. в храм „Св. Стефан”, Цариград, Българският екзарх Антим I извършва хиротонията на Първия екзархийски Софийски митрополит Мелетий.
След Освобождението, макар София на 3. 04. 1879 г. да е обявена за столица на Княжество България, градът не е седалище на Българския църковен предстоятел. По политически причини до Балканските войни от 1912-1913 г. седалището на Екзарха на Българската православна църква остава в Цариград.
На 26. 01.1892 г. за Софийски митрополит е избран епископ Партений. Като епархийски архиерей митрополит Пар­тений изисква високо ниво на просветеност от своите свещенослужители и е инициатор за строителството и възобновяването на множество храмове и параклиси. Става известен с голямата си щедрост и добро сърце като създава и организира редица благотворителни организации в диоцеза на епархията, чрез които помага на своите нуждаещи се епархиоти.
На 26. 03.1922 г. за Софийски митрополит е избран епископ Стефан. В периода от 15. 10.1944 г. до 21. 01.1945 г. той е наместник-председател на Св. Синод.
На 8. 05. 1953 г. в София е свикан Третият църковно-народен събор, който прераства в Патриаршески избирателен събор, когато на него след почти 600-годишно прекъсване се възстановява патриаршеското достойнство на Българската църква. На 10 май за Български патриарх и Софийски митрополит е избран Пловдивският митрополит Кирил.
На 4. 07. 1971 г. за Български Патриарх и Софийски Митрополит е избран митрополит Максим, дотогава оглавяващ Ловчанска епархия. На 6 ноември 2012 г., шест дни след като навършва 98 години, патриарх Максим се представя в Господа. На 24 февруари 2013 г. на Патриаршеския избирателен църковен събор за патриарх на Българската православна църква и Софийски митрополит е избран митрополит Неофит, дотогава предстоятел на Русенска епархия.

Източници:
1. Динков, К. История на Българската църква, Враца, 1953 г.
2. Официален сайт на Софийска света митрополия - www.mitropolia-sofia.org