Таваличево е село в Западна България. Намира се в община Кюстендил, Област Кюстендил. Отстои на 82 км югозападно от столицата София и на 16 км североизточно от гр. Кюстендил. През селото минава пътят Кюстеднидл – Бобов дол. Таваличево се намира в близост до селата: Горна Козница (на изток), Лиляч и Катрище  (на юг) и Долна и Горна Гращица (на югоизток-изток).
Село Таваличево е разположено във североизточния край на Кюстендилската котловина, в южното подножие на Конявска планина, на 568 м н. в. Непосредствено над него се извисява връх Куклата, който се намира недалеч и югоизточно от първенеца на планината – връх Виден - Бандерата, Ачул (1487 м). Селото е купно, събрано на едно място.
Селското землище е едно от най-обширните в района, с над 10 000 дка ниви, ливади и пасбища и около 17 000 дка гори. Тук се простира и най-големия черешов масив в Кюстендилско от над 3 000 дка. В южния край на селото се намира язовир Таваличево.
Населението на Таваличево към 2013 г. наброява около 250 жители.

Произходът на името на селището все още не е изяснен с точност. През различните епохи селото се е наричало Таузерияна, Таврезиум, Тавала, Тавалич и Таваличево. Някои изследователи намират връзка с думата "тавалик" - воденичен камък.

Районът на с. Таваличево има хилядолетна и изключително богата история. Селското землище е едно от най-богатите на археологически паметници в Кюстендилския край. Множесвото старини свидетелстват, че животът тук е започнал още от праисторическо време, продължил е през последвалите епохи и се е съхранил до днес. Благодарение на географското си разположение – на Далматинския път (свързвал Константинопол с Адриатическо море), както и на пътя между два значителни градски центъра – Пауталия и Сердика, в тези земи са съществували селища от твърде стари времена.
Най-ранното селище – праисторическо тракийско, е разкрито в местността „Гиган“, на 1 км източно от днешното село. Вероятно това селище е било свързано с крепостта „Градище“ (3 км североизточно от селото), чието възникване се отнася към къснобронзовата епоха (XVI-XI в. пр. Хр.). В нея е открита битова керамика с щампована украса от същия период, както и бронзов меч микенски тип от XII в. пр. Хр. Приблизително по това време живота на укреплението прекъсва, за да може отново да се възобнови през римската епоха, когато е изградена мощна крепост с добре уредени жилища. Крепостта е осигурявала охрана на минавалия в близост главен път, както и сигурността на намиращите се в подножието ѝ селища. Някои от античните поселища били изградени върху руините на праисторически такива (м. „Гаган“), а други на нови места. Останки от антични и късноантични селища в землището на с. Таваличево са открити на няколко места: в м. „Гиган“; антично селище и некропол на територията на днешното село, откъдето произхождат релеф на Дионисий и жертвеник с гръцки надпис, намерени са и няколко зидани гробници с кръстове (м. „Гробо“); късноантично селище в м. „Терзина чешма“ (южно от селото); късноантично селище и некропол в м. „Грамагье“ (непосредствено източно от селото), където е намерен най-големият в България релеф с култов образ на персийското божество Митра (0,97 х 0,95 м), съхранява се в РИМ Кюстендил; антично селище в м. „Степаново“ (3 км източно от селото); антично селище в м. „Селник“ (2 км източно) и антично и късноантично селище с църква в м. „Змийов дол“ (1,5 км северно). Навсякъде из тези места се среща изобилие от културни останки – очертания и части от зидове, строителна и битова керамика, колони, бази, капители, плочи от настилка, долиуми, монети и др.  При изкопи за основи на нови къщи почти навсякъде в селото са откривали останки от старини.

След като изтъкнатият български учен акад. Йордан Иванов прави проучвания на крепостта „Градище“, по време на археологическите разкопки около Кадин мост (1903-1906 г.), за дълго време в историческата наука остава убеждението, че именно тази твърдина най-вероятно е близката до Таврезиум крепост „Бедериана“, в която според историка Прокопий „се е родил всемирният владетел Юстиниан“ - император Юстиниян I Велики (483-565 г.), управлявал Източната Римска Империя (Византия) от 527 до 565 г. Желаейки да увековечи своето родно място, той го превърнал в голям красив град, който нарекъл Първа Юстиниана. В гражданско отношение новият град станал център на префектура, а в църковно – седалище на автокефален архиепископ. За това твърдения ученият се позовава на местността „Брдуня“ (местното население я нарича така, защото е обрасла с тревата брадунь), която се намира в близост на „Градището“, както и на една намерена в района  монета от времето на Юстиниан I. По късно става известно на науката, че Таврезиум е бил разположен в близост до Скупи (Скопие), на мястото на днешното село Таор (Р. Македония).
Макар, че на мястото на днешното Таваличево не се е намирал прочутият град Първа Юстиниана, в околността му се откриват достатъчно останки, доказващи наличието на  съществували тук други селища, а може би и на едно по-голямо и не по-малко значимо селище.
През 1975 г. в местността „Градище“ са проведени археологически сондажни разкопки от екип с ръководител Ал. Монев, които допълнително изясняват стратографията на крепостта и прилежащото към нея укрепено селище. Укреплението е разположено върху една скална тераса от южния склон на Конявска планина. Местоположението на крепостта и изгледът, който се открива от нея – като на длан се вижда цялата Кюстендилска котловина, красноречиво говорят за предназначението ѝ, а именно да служи за охрана на минаващите под нея главни пътища. От западната и южната страна крепостта е естествено защитена от непристъпни, почти отвесни скали. От изток и север е била оградена с дебела крепостна стена. Части от тази стена, стърчащи над земята, били заварени от акад. Й. Иванов в началото на XX в. Укреплението е имало правоъгълна форма с дължина от север към юг. Единственият подстъп към него е бил от север, където сега личи да е била издигната главната му защитна кула. Крепостта е заемала площ от около 3-4 дка и е била запълнена с отделни жилищни и стопански помещения. Снабдявала се е с вода посредством глинен водопровод от извора в м. „Манастира“ на 1 км източно. Във вътрешността са откривани долиуми, тежести от вертикален стан, монети от римската и ранновизантийската епохи и др. И днес на терена се среща изобилие на фрагменти от строителна и битова керамика. Предполага се, че крепостта и селището са били унищожени от мощен пожар по време на варварските нападения, разтърсвали Римската империя през IV в.
Направените досега проучвания и събраните артефакти, по които се съди за живота и културата на древните поселници по тези места, са крайно недостатъчни. Провеждането на нови по-задълбочени проучвания ще спомогне за добиването на много повече знания, както и за разплитането на много въпроси, забулени в неизвестност.
Известно е, че споменатите антични и късноантични селища в района на с. Таваличево, преодолели бурните времена на варварските нашествия, просъществували и през средновековието и късното средновековие (XV-XVII в.). Някои от тях съществували и по време на османското робство и участвали във формирането на село Таваличево.
Първите писмени сведения за село Таваличево черпим от османските данъчни документи. В обширния тимарски опис на Кюстендилски санджак от 1570/73 г. то е записано под същото име – Тавалич, към каза Илица (Кюстендил). По това време населението на селището се е състояло от 70 християнски семейства и само един мюсюлмански чифлик, като плащало общ данък на спахията Хасан, миралай на Кюстендилски санджак, от 15 000 акчета. Интересно е да се отбележи, че в списъка са отбелязани и 10 бащинѝ, което ще рече че в по-ранен период в селото са живели българи-християни с привилегирован статут. Присъствието на такава прослойка с по-големи финансови възможности и влияние неминуемо се е отразило и върху общото благосъстояние на селището. Тези облагодетелствани люде дарявали част от средствата си за строежа и поддръжката на културни учреждения – църкви, манастири и др. Не случайно през късното средновековие (XVI-XVII в.)  в Таваличево е била изградена църквата „Св. Петка“, в която, поради липса на собствен храм,  се черкували хора и от околните села. Вероятно същите ктитори са обдарявали и намиралия се над селото Тавалички манастир, руините на който се личат в м. „Манастира“, както и недалечния Кознички манастир.
Село Таваличево срещаме и в списъка на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г., според който който то е четвъртото по богатство село в Кюстендилско, с 16 едри овцевъди, давали ежегодно по 590 овце на империята. В турски документи от 1696 г. селото е записано като Тавалидже. С името Таваличево е споменато в приписки от 1734 г. към Триод (богослужебна книга) от началото на XVI век.
Съществувалите паралелно с Таваличево селища, които на по късен етап през осмаското робство са заличени, като землищата им били усвоени и влезли в това на главното село (Таваличево), а част от жителите им се преселили в него, са : Селник, Степаново и Змийов дол.
Село Селник се е намирало на около 2 км източно от днешното село, около Митрина чешма и от двете страни на Селнишка река. То е възникнало върху руините на древно антично селище, в подножието на Конявска планина и недалеч от главните пътища Пауталия – Сердика и Константинопол – Драч (Далматинския път). Населението на Селник, изцяло българско, се е препитавало изключително с животновъдство. Това научаваме от списъците на джелепкешаните от 1576 г., в които то фигурира с 310 броя овце и 106 кози. Селник си е имало собствена църква, руините на която стояли до към края на XIX в., но впоследствие камъните ѝ са взети и използвани за строеж на къща в Таваличево. Населението на селото се е черкувало и в близките Тавалички и Кознички манастир, както и в таваличката църква „Св. Петка“. Не е известно до кога е съществувало село Селник, но в народното предание е запазен споменът, че то е унищожено от поробителите османлии, след опит на жителите му българи да защитят вяра и чест. Според предания една част от населението му се е преселило в Таваличево и околните села, а друга в Пиянешко и основали селище със същото име – Селник, което съществува и сега (в Царевоселско [Делчевско], Р. Македония). В местността, където е било разположено някогашното живелище на заличеното Селник, днес все още могат да се забележат останки от жилища – очертания на стени, камъни от стари зидове, парчета от керамика и др.

Село Степаново се е намирало на около 3 км източно от днешното Таваличево. Синорът му е граничел с тези на Селник и Таваличево. И това село е възникнало върху по-старо, антично, в непосредствена близост до главния път Велбъжд – Средец. Селището е съществувало по време ма османското робство. Потвърждение ни дава присъствието му в данъчния регистър на Кюстендилски санджак от 1570/73 г., където то е записано като мезра (имот), която се обработва от жителите на съседните села Лиляч, Тавалица (Таваличево) и Техново (заличено). Споменаването му като мезра, а не като село, ще рече че в края на XVI в. село Степаново е било вече заличено, а жителите му изселени. Споменът за това село е съхранен в една местна легенда: „ В Степаново живеели двама братя здравеняци и смелчаци. Един ден те отишли на сбор в с. Лиляч, където живеели турци (потурнаци).  Там били устроени пехливански борби. Единият от братята победил най-големия турски пехливанин, което много обидило иноверците и на тръгване те застигнали победителя и го убили. Селото било кръстено на негово име – Степаново. Не след дълго убиецът на Степан отишъл в ханчето близо до селото. Кръчмарят и неговите чираци го убили и го заровили в дола. Турците разбрали за тази работа и една сутрин обсадили селото, избили всички негови жители, опожарили къщите, а стадата добитък закарали в Лиляч.“.
Днес, за това отдавна заличено селище, единствено напомнят няколко имена на местности - „Степаново“, „Св. Тодор“ (старо оброчище, несъществуващо) и „Бабина чешма“.

Село Змийов дол се е намирало на около 1,5 км северно от Таваличево. Както близките Селник и Степаново, така и това село е възникнало върху антично селище. Из цялата местност, заемаща площ от около 30 дка, се намират камъни от разрушени основи, архитектурни фрагменти (бази, колони, праг и др.). Тук е намерена монета от времето на император Антоний Пий (138-161 г.). Сред населението в Таваличево е запазен спомен, че на това място е имало село и през османското робство. Може би на него е принадлежала църквата, чиито основи са запазени до наши дни. Досега в тази местност не са правени никакви археологически проучвания и църквата не е датирана. Но от малко данни, които има за нея, изграждането ѝ може да се отнесе на по-късно от XVII в.
Не е известно кога село Змийов дол е било напуснато, но се знае че последни негови жители са били от рода Мазневи. На мястото на родовата им къща, обитавана до към средата на XIX в. от Китан Мазнев, наследниците направили овчарска кошара, която просъществувала дълго след Освобождението.
 
Село Таваличево е съществувало и е успяло да оцелее през всичките години на османското робство. Характерно за него е че тук турци не са се заселвали. Те идвали в селото само при определяне и прибиране на данъците. Това се потвърждава както от народните предания, така и османските данъчни документи. Селото е било като спасителен остров на българите в този край. При всяко насилие над българи от съседните села, те бягали и се заселвали в Таваличево. Числеността на населението през османския период е бил твърде променлив. При опасност хората напускали родните си огнища, заселвали се другаде и пак се връщали в селото, но е имало и такива, които никога не са се върнали. По спомени на стари хора  в началото на XIX  в. селото имало 30 къщи, в средата на същия век вече били 55 къщи. В минало, по старо предание  се е знаело, че Таваличево достигало до 300 къщи, но било често пъти нападано, опожарявано и ограбвано, което неминуемо дало отражение върху броя на жителите му.
Освобождението (1878 г.) заварва с. Таваличево като чисто българско селище със 101 къщи. Скоро след това тук се заселват българи – бежанци от Пиянешко, Брегалнишко и другаде. Повечето напуснали родните си села, защото останали под турско управление.

Силно изразената българска идентичност и религиозна принадлежност на местното население от отколешни времена е засвидетелствано от дълбоко застъпените християнски традиции и обичаи. Това се потвърждава от големия брой на християнски култови обекти в селото и околността му – 11 на брой:

1. Средновековна църква „Св. Петка“ - вероятно изградена през XVI в. и преустроена в началото на XX в. През 2013 г. се провеждат заключителни етапи по цялостната ѝ реставрация.
2. Средновековен манастир в м. „Манастиро“ - разположен е на около 3 км, североизточно от селото и източно от крепостта „Градище“, в близост до м. „Манастирището“, където е имало друг, още по-стар манастир. Намира се в руини.
3. Руини от църква в м. „Змийов дол“ - на около 1,5 км северно от селото.
4. Руини от църква в м. „Селник“ - на около 4 км североизточно от селото.
5. Оброчище „Св. Тодор“ - на около 3 км източно от селото. Днес несъществуващо. В миналото на мястото се е провеждала кушия.
6. Оброк „Св. Рангел“ - намирал се е в центъра на селото, до сградата на днешното читалище. Оброчният кръст се съхранява в двора на селската черква "Св. Петка".
7. Оброк „Сретение Господне“ - намира се в източния край на селото в м. "Над изворо", до вековен дъб. Поддържа се.
8. Оброчище „Св. Дух“ - на около 1 км южно от селото, в м. „Съборището“. На мястото има два вековни дъба. Поддържа се.
9. Оброчище „Св. Илия“ - в самия източен край на селото, в селскостопанския двор. На мястото има вековен дъб. Не се поддържа.
10. Оброчище „Св. Атанас“ - на около 500 м северно от селото в м. Атанасови дабье“. На мястото има вековен дъб. Поддържа се.
11. Оброчище „Св. Богородица“ - на около 2 км североизточно от селото и на около 1 км южно от м. „Манастира“. На мястото има вековен дъб. Не се поддържа.

Може би оброчища е имало и при някои други вековни дървета около селото, но това трябва да е било твърде отдавна и спомен за тях не е останал. Такова вековно дърво е т. нар. Мицево дабье“, което по обиколка на дънера днес е най-голямо от всички други. В близкото минало дървета столетници в района на Таваличево е имало около 50 на брой. Най-огромен е бил Ащарският дъб с обиколка на дънера над 10 м. При създаването на ТКЗС-то през 1948 г., той бил вече изсъхнал и скоро след това е отрязан. Друго грамадно дърво е бил Орловият дъб с обиколка на дънера 9,50 м. По предание на стари хора, дъбът е имал огромна корона и орли виели гнезда в нея, но тя била прекършена от страшна буря. Допреди десетилетия дъбът стърчал с голяма хралупа в дънера, в която могли да се скрият над 15 души. От две  страни имал мощни клони, под които пладнували стада. През 1975 г. в хралупата на дъба били подпалени бали слама и тогава това, може би хилядолетно дърво, изгоряло.
Вярата в Бога и страха от природни бедствия (градушки, гръмотевици, суша, мор по хората и добитъка и др.) карало някогашните хора да правят общоселски служби при различните оброчища, да принасят курбан в чест на някои светии, които движат природните стихии. Правели се и домашни служби за определен светец, който бил избран за пазител на семейство или цял род. През пролетта и лятото засушаването нанасяло големи щети на посевите и страхът от глад и смърт принуждавало населението от Таваличево и околните села да провеждат молебен за дъжд. Изходен пункт на подготвяно специално за случая шествието винаги бил старинната черква „Св. Петка“, където се съхранявал дървен кръст, запазен от столетия за такива нужди. Събиралото се множество от над 2000 богомолци тръгвало след кръста, който бил носен от някой смятан за чист и достоен човек. Всички пеели плачевната песен: „Дудулица Бога моли, ой дудуле, вай дудуле, дай Боже дъжд.“. Маршрута на шествието е продължавал към м. „Атанасови дабье“, оброчището „Св. Богородица“, м. „Манастиро“ (Таваличкия манастир), Козничкия манастир, оброчището „Св. Георги“ над с. Лиляч (там обядвали), минавал е и през землището на селата Катрище, Долна Гращица и приключвал в с. Горна Гращица, където вечеряли и свещеникът закривал богомолството. Трябва да се отбележи че случаите, в които не завалявал дъжд били рядкост. Понякога започвало да вали още по време на шествието.

В края на XIX в. селото e имало 23361 декара землище, от които 14557 дка гори, 6118 дка ниви, 1500 дка пасища, 542 дка лозя, 454 дка естествени ливади, 131 дка овощни и зеленчукови градини и др. Основен поминък на селяните са били земеделието (овощарство, лозарство, отглеждане на тютюн и зърнени култури) и животновъдството. Към този период се отглеждали 1978 овце, 496 кози, 357 говеда и 141 коня.  От началото на ХХ век в Таваличево започнало да се развива овощарството чрез създаване на нови овощни градини. Тогава се развили и домашните занаяти: шивачество, кожухарство, зидарство и коларо-железарство. В селото е имало 10 воденици, 9 сливарски фурни, 5 бакалници, хлебарска фурна и др.
Само за няколко десетилетия селото се разраснало значително. Населението му нараснало от около 500 жители (в годините след Освобождението) до 1200 жители (1946 г.).
Първото училище в селото е открито през 1857 г. През 1882 г. в църковния двор е построена паянтова училищна сграда, която просъществувала до 1918 г. По-късно е построена нова училищна сграда (1925), с пет учебни и една учителска стая. През 1927/28 г. е открита прогимназия с една паралелка. През 1935/36 г. е отворена училищна трапезария за 92 бедни и приходящи от други села ученици. Селското читалище „Христо Ботев“ е основано през 1923 г.
Будните и родолюбиви таваличанци вземат участие във всички войни за национално освобождение и обединение. Селото дава един опълченец в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), в лицето на Коста Чешльов. Мъжете от Таваличево масово участват по време на Балканските войни (1912-1913 г.), когато дават 14 скъпи жертви. В Първата световна война (1915-1918 г.) 13 свидни синове на селото оставят костите си по бойните полета.  Жертвите през Втората световна война (1944-45) са три.

С идването на народната власт след 9.09.1944 г. животът в с. Тваличево се променя коренно.  Ако до тогава населението е нараствало, то след това постепенно започва да намалява, тенденция която продължава и до днес. С учреждаването на ТКЗС-то (1948 г.) по-голяма част от земята и добитъка на селяните са национализирани, което предизвиква първата голяма изселническа вълна. Много хора са били принудени да търсят препитание в градовете на страната. Социалистическото управление дава и положителен отпечатък върху развитието на селището. Таваличево е електрифицирано (1944) и водоснабдено (1958). Построени са кооперативен дом с ресторант, сладкарница, магазин, фурна за хляб, дъждомерна станция (1960), помпена станция (1969), пощенска станция (1974), фелдшерски здравен пункт, както и множество нови частни и обществени сгради. Голяма част от улиците са асфалтирани (1978).
През 1982 г., на 125-годишнината от основаването си, основното училище в Таваличево е превърнато в спортен интернат по борба класически стил за деца от Кюстендилски окръг на пълна държавна издръжка, като средствата са осигурявани от ОНС, ОбНС и Фонд „1300 години България“. По време на своето 9-годишно съществуване възпитаници на интерната, представляващи ФК „Велбъжд“ и други отбори от страната, стават републикански шампиони, а един от тях и световен шампион по борба за младежи – Васил Тодоров.

След 1989 г., с настъпване на демократичните промени, с. Таваличево не прави изключение от общата тенденция в България на изоставане и обезлюдяване на селските райони. Броят на жителите му – около 250 (2013 г.) е красноречив пример за това. Училището е закрито, а в сградата му е поместено кметството и пощенската станция. През последните години, по инициатива на кмета Бойко Перянски, в училищната сграда е поместена и чудесна етнографска сбирка, с която се добива най-нагледна представа за някогашния живот и бит на таваличанци.
Днес, в стопанско отношение, селото се крепи благодарение на земеделието – предимно на черешовите насаждения (около 3 000 дка). За жалост, огромният потенциал от природни дадености и културно-исторически паметници, не се оползотворява. А Таваличево има всичките условия  за развитие на един уникален по рода си селски и културен туризъм.


Източници:
1. Стойков, Г. Комплексни научни експедиции в Западна България през 1957-1958 г., София, 1961 г., с.116, 121 и 122;
2. Захариев,Йордан. Кюстендилска котловина - Географско-етнографско изследване., София, 1963 г.
3. Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. - Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г.
4. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
5. Пеев, Серафим - Таваличево, София, изд. ОФ, 1985 г.
6. Перянски, Бойко - С Таваличево в сърцето, Кюстендил, 2011 г.
7. Перянски, Бойко - Чест и пепел – Реалности и предание за село Селник, 2012 г.