Горна Гращица е село в Западна България. Намира се в община Кюстендил, Област Кюстендил. Разположено на шосето Кюстендил – Бобов дол, то отстои на 78 км югозападно от столицата София и на 12 км североизточно от град Кюстендил. Землището на Горна Гращица граничи със това на селата: Цървеняно (на север), Таваличево (на изток), Катрище (на югоизток), Долна Гращица (на юг) и Коняво (на запад).

Село Горна Гращица принадлежи на историко-географската област Кюстендилска котловина. То е разположено на изток-североизток от р. Струма, в преходната зона между котловината и  Конявска планина, върху южните ѝ поли. Средната надморска височина на селото е 575 м. Селските махали: Горна (Котларска), Долна, Станчова, Прогоно и Томанова, които лежат на двата склона от Гращички дол, са скупчени на близко разстояние една до друга.
Селското землище заема площ от 12,153 km² и се простира върху хълмисто-равнинен релеф.
Горна Гращица е най-богатото село в Кюстендилската котловина на карстови извори, които наброяват повече от 30. Най-големият от тях се нарича „Изворо“, който включва около десетина извора. Те  образували в миналото поток, задвижвал 14 воденици. Именно на изворите селището дължи своето възникване и съществуване. Не случайно преди Освобождението селото се е наричало Воденица или Горна Воденица. Изобилната вода, непресъхваща дори и в най-сушавите години, умело се използва за напояване на овощните и зеленчукови градини. Част от водата се събира в три микро язовира, предлагащи и добри условия за спортен риболов.
Местните климатични, почвени и хидрографски дадености са особено благоприятни за развитие на овощарство. Както в съседното с. Таваличево, така и в Горна Гращица, са засадени обширни черешови масиви.
Населението на селото към 2013 г. наброява около 350 жители.

За името на селото:
Горна Гращица е едно от четирите села в Кюстендилско, които носят името „Гращица“. Две от тях са в покрайнината Пиянец – Неделкова Гращица и Рашка Гращица, а другите две в Кюстендилската котловина – Горна Гращица и Долна Гращица. Утвърдена е тезата, че името „Гращица“ произхожда от град, градище (укрепление, твърдина, кале). Изглежда, че това обяснение е правдоподобно, тъй като и четирите села са разположени покрай стари пътища и в близост до останките на крепости (най-значителни са при Долна и Горна Гращица). Както беше споменато, селото е носило и второ име – Воденица, но то не се е наложило. Турците го наричали Касъм Гращица.

История:
Благоприятните природни условия са причина в района на днешното село Горна Гращица да възникне селище още през античността, а може би и по-рано. За отколешен поселищен живот свидетелстват и останките от селища, некрополи и крепост. Наличието на три надгробни могили – Стара, Мала и Тавличка, предполага първото селище тук да е основано през тракийско време, а жителите му да са били траки от племето дентелети.
По всяка вероятност тракийското селище е просъществувало и през римската епоха, доказателство, за което са останките на такова от градски характер. На около 700 м източно от селото в местностите „Горно Грамагье“ и „Долно Грамагье“, на площ от 1 кв. км се срещат изобилни културни останки, предимно от строителна и битова керамика. На това място, при оран, са изравяни колони, бази, хромели, монети (една на император Каракала, 211-217 г.) и други материали. Допреди години в средата на селището се личали масивни зидове с хоросанова спойка на обширна постройка. Там иманяри изровили статуя с цял човешки ръст, която била изпратена в Националния археологически музей, както и мраморна плоча с надпис. Изглежда, че това селище е възникнало и съществувало покрай буйния извор, намиращ се в южната част на местността. В м. „Долно Грамагье“ са открити няколко погребения, извършени чрез изгаряне, след което костите и пепелта са поставяни в урни. Вероятно близките три могили (споменати по-горе) са принадлежали към некропола на селището, от неговия по-ранен период.
Друг археологически паметник от горногращичкото землище е късноантичната крепост, известна на местните като „Калето“. Тя е разположена на около 500 м югозападно от селото, в ляво от пътя за с. Коняво. Крепостната стена, градена от ломен камък споен с хоросан, смесен със счукана керемида, е ограждала пространство с четириъгълна форма, с площ от около 6 дка. Във вътрешността се виждали основи на сгради. Според поясненията на проф. Й. Иванов, от тук произхождат фрагменти от мраморни статуи (зазидани в строежа на селската черква), бронзова статуйка на Венера и др. Южно от крепостта има извор. В недалечното минало теренът, зает от укреплението бил включен в блок на ТКЗС и от тогава се обработва. Днес на мястото се срещат разпръснати късове от строителна и битова керамика.
Несъмнено тази крепост, която по-късно е дала името на днешното село – Горно Градище/Кале – Горна Гращица, е била свързана с охраната на минавалия от тук стар римски път от Пауталия за Сердика. Неговото трасе е пресичало котловината на изток, като е минавало р. Струма върху 70-метров гранитен мост, а след това, покрай крепостта на с. Долна Гращица е завивало на север към тукашната крепост. По-нататък пътят е продължавал на изток, по южните склонове на Конявска планина (през Таваличко, Горнокознишко) и в Коркинско е пресичал планината, след което е прекосявал Радомирското поле и т. нат. Днес видими останки от този път няма, местата през което е минавал отдавна се обработват. Само една местност напомня за него - „Калдръмо“.
За сега не е установено дали е имало приемственост между старото антично селище и съществувалото по-късно, през средновековието, селище. Кога е възникнало последното не е известно, но със сигурност се знае, че днешното Горна Гращица е наследник на старо средновековно селище.
Първите писмени сведения за селото намираме в османските данъчни документи. В обширния тимарски опис на Кюстендилски санджак от 1570/73 г.  селото е записано под същото име – Горна Градештица, към нахия Илица (Кюстендил). По това време селото е влизало в зиамета (ленно владение) на спахията „Хасан и други“, на когото изплащало общ данък от 23 000 акчета. В състава му били включени: 6 мюсюлмански чифлика, 5 бенаци (дребни земеделци, мюсюлмани), 3 ергени (мюсюлмани), 70 християнски семейства и 12 бащинѝ. От този документ се разбира, че Горна Гращица е било едно от най-големите села в Кюстендилско (след с. Коняво) с около 500 души население, в което абсолютно мнозинство са българи-християни. 12-те бащинии свидетелстват, че в селото са пребивавали войнуци – българи на служба в османската войска, които са ползвали определени привилегии (данъчни облекчения). А сведението - „Бащина на Дамян, в ръцете на Мустафа, син на Айдин“, говори за смяна на вярата на част от старото българско население, станало вероятно заради икономическа изгода. От този пример може да се извади и заключението, че живелите през османското робство в селото „турци“ са били помюсюлманчени българи – помаци. Потвърждение за това дава и езикът, който са говорели, който по спомени на стари хора бил някаква смешна смесица от български и турски думи.
Селото присъства и в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г. под името Горна Гращиче.
За сега няма сведения, доказващи някаква връзка между населението на селището от XVI в. и това на сегашното село. Според местни предания, преди около 300 години, а може би и повече, тук се заселили двама братя българи – Коле и Ангел, които заварили селото в турски ръце. Тогава, само десетина домакинства работели своя земя, а останалите вземали на изполица земята на двама богати турци, земевладелци, които живеели в Кюстендил. След двамата братя, трети преселник бил някой си дядо Божил. Това са основоположниците на трите най-стари фамилии в Горна Гращица, които се настанили в днешната Горна махала. По-късно се заселил дядо Станчо от с. Цървеняно, чийто род днес е в Станчова махала. След това заселници от с. Буново и с. Коркина образуват махалата Прогоно.
Турците населявали Долна махала, като в годините преди Освобождението  броели 16 домакинства. Те имали един молитвен дом без минаре – теке и една къща-кула, останала от местния чифлик сайбия, която служила три години след Освобождението за училище. По спомени на стари горногращичани българите живеели с турците в добри отношения. Лош спомен обаче оставили 6 черкезки домакинства, заселени от турската власт след Кримската война (около 1860 г.). Местното население пропищяло от техните кражби, особено на коне.
През 1866 г. селото е имало 45 домакинства с 312 жители.
По време на Освобождението (1878 г.) в Горна Гращица се заселват българи бежанци от Царевоселски (Брегалнишки) Пиянец. Те се настаняват на местата на избягалите в Македония тукашни турци. След Освобождението населението на селото се увеличава и с преселници от Кюстендилско Краище и Босилеградско.
През 1880 г. населението на Горна Гращица е брояло 526 жители. Основен поминък в следосвобожденските години били зърнопроизводството и овощарството (главно сливарство). Кюстендилската синя (модра) слива била пренесена от Царевоселско и намерила в тукашното землище най-добри условия за виреене. Но явилите се по-късно болести по сливата наложили да се засадят ябълкови и крушови градини. В края на ХІХ век селото имало 10393 декара землище, от които 664 дка ниви, 1582 дка пасища, 600 дка гори, 540 дка естествени ливади, 419 дка овощни и зеленчукови градини и 603 дка лозя. Отглеждали са се 1351 овце, 333 говеда и 55 коня.
Училището в Горна Гращица е основано още през 1872 г., а селската черква „Св. Димитър“ е построена през 1889 г. Месното читалище „Светило“ е открито през 1919 г.
Стародавните християнски традиции и обичаи, разкриващи отколешната религиозна принадлежност на местното население, са засвидетелствани от няколко запазени до наши дни оброчища:
1. Оброчище „Св. Илия“ - намира се в м. Изворо“ до свещен извор – света вода. До него е изграден параклис „Рождество Богородично“.
2. Оброк „Св. Тодор" – намира се в частен двор. Не се обслужва.
3. Оброчище

Коренна промяна в развитието на селото настъпва след 9.IX.1944 г. С национализацията на земята и добитъка, оставила много семейства без поминък, е предизвикана голяма изселническа вълна към Кюстендил, София и други градове. Горна Гращица е едно от първите села в Кюстендилската котловина, в които е основано ТКЗС (1948 г.).
Наред с пагубните си идеи, народната власт има и своите положителни черти. По време на социализма селото е благоустроено и променя основно облика си. То е електрифицирано и водоснабдено (1947), изградени са и 2 микроязовира. Построени са сгради за селкоопа и магазин с фурна. През 1957 г. е открита нова училищна сграда, пощенска станция, здравен дом и детска градина. Впоследствие всички главни улици са асфалтирани.
Но дори и по-добрите условия на живот на село не успяват да спрат задействаните процеси, проявили особено остро след 1989 г.  и продължаващи до ден днешен. Резултатите са налице – от някогашните над 1000 жители днес са останали едва 300......


Източници:
1. Иванов, Й. Северна Македония, София, 1906 г.
2. Захариев,Йордан. Кюстендилска котловина - Географско-етнографско изследване., София, 1963 г.
3. Дремсизова-Нелчинова, Цв.; Слокоска, Л. Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г.
4. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
5. Местен осведомител – Румен Чучков