Местоположение и географска характеристика:
Илия е село в Западна България. Намира се в община Невестино, област Кюстендил. Отстои на 110 км югозападно от столицата София, на 42 км югоизточно от град Кюстендил и на 28 км южно от общинския център – с. Невестино. Селото е разположено в близост до границата с Република Македония (на около 5 км в северна посока. В близост се намира проходът Черната скала, на който отдавна има план да се изгради контролно-пропусквателен пункт. Илия граничи със селата: Тишаново (на север), Църварица (на изток), Ветрен (на юг-югозапад) и Раково (на запад).

Село Илия принадлежи на историко-географската област Пиянец. Разположено е сред най-източните възвишения от Осоговска планина на 825 м надм. вис. Селото е пръснато на множество махали (общо 17 на брой), сгушени в източните стръмни ребра на връх Езерник и връх Човеко и по западните, източните и южните склонове на височината Ветрова воденица, а две от тях заемат част от източните и западните поли на връх Чуката. Сравнително обширното селско землище за този край на страната, простиращо се на площ от 15,625 км², е заето изключително от хълмове, образувани от разрушаването на риолитови и трахитови скали. На изток и юг неговата граница опира в река Речица (десен приток на р. Елешница) и Ветренска река, към които се спускат полегати ридове. Именно в южната част на землището са разположени  обработваемите земи и по-голяма част от махалите. В района има няколко карстови извора, край които някога е възникнало селището. Цялото село най-добре може да се обхване с поглед от височината Ветрова воденица, откъдето се виждат всички махали, застроени на присойни места, открити на слънце и запазени от студени въздушни течения.
Из селската околност се срещат смесени широколистни гори и обширни пасища, изобилстващи с разнообразни тревисти видове и билки. Тук-там има и иглолистни гори, изкуствено засадени като мярка срещу пороищата, които до средата на ХХ в. правели значителни поразии.
Покрайнината Пиянец принадлежи към преходноконтиненталната климатична област, но при по-високо разположените села, каквото е Илия, климатът е по-остър – почти континентален, характеризиращ се с прохладно лято и по-студена и продължителна зима. Въпреки това трябва да се отчетат и някои микроклиматични влияния, към които принадлежи мекото средиземноморско течение идващо от долината на р. Струма чрез нейния приток р. Елешница и р. Речица. Влияние оказва и добрата защитеност на селото от студените северни ветрове и южното му изложение, при което бива подложено на топлия южен вятър, известен тук като „царевоселец“, непозволяващ дълго задържане на снежната покривка.
Тукашните природни условия са благоприятни за развитието на овощарство (сливи, круши и др.) и някои технически култури. Особено подходящи са за упражняване на екологично пасищно животновъдство.
Населението на селото към 2017 г. наброява около 25 жители (по настоящ и постоянен адрес).

За името на селото:
Името на селото произхожда от старинното църквище „Св. Илия“, където според преданията имало древен манастир, а днес е изграден нов параклис, носещ същото име.

История:
Наличието на изворна вода и добрата естествена защитеност са причина районът на селото да бъде населяван от дълбока древност. При направени проучвания на Радина пещера в границите на село Илия и Голямата пещера край него се установява, че са били населявани в края на каменно-медната епоха и ранножелязната епоха (IV – II хил пр. Хр.). В областта (край недалечното с. Ваксево) са открити и материали от средния неолит и ранния неолит ((VII – IV хил пр. Хр.). Удобното и стратегическо положение са предпоставка за съществуване на поселищен живот по тези места и в по-късни исторически периоди.
През древността, вероятно още през тракийско (пеонско) време, по долината на Елешница и по тази на Речица, а на юг през прохода Черната скала, преминава важен и стратегически път, който през римската епоха се превръща в една от главните пътни артерии на Балканския полуостров, свързваща Константинопол с Филипополис, Пауталия, Стоби и Адриатика. Край този път, станал известен в по-ново време като "Друмо", възникват редица селища, а за охраната и поддръжката му се изграждат укрепени пунктове и крепости. Такива има и в землището на село Илия. На естествено защитено възвишение източно под връх Човеко са разкрити останки от късноантична крепост, заемаща площ от около 4 – 5 дка. Допреди години по ръба личал крепостен зид, граден от ломени камъни и хоросан. По-добре била запазена северната стена, а по терена се намирали фрагменти от строителна и битова керамика. Днес на това място се издига обновеният параклис „Св. Илия“. В миналото при неговия строеж попаднали на солидни основи.
Друга късноантична крепост има на възвишението Ветрова воденица над махалата Ралинци (североизточно от центъра на селото). На места личали останки от стена , градена от ломени камъни и хоросан, смесен със счукана тухла, а по повърхността имало пръснати фрагменти от тухли и керемиди.  В миналото от там били вадени долиуми. Днес целият хълм е покрит с борова гора.
В землището на село Илия има останки и от късноантично селище, намиращо се в местността „Селище“ при Делийска махала, на около 2 км западно от центъра на селото. При стопанска дейност местните хора вадели огромни долиуми (с вместимост до 600 л.) и попадали на основи, градени от ломен камък и хоросан. Също са намирани и монети. Днес на терена има оскъдни културни останки. В близост са открити няколко погребения, които по всяка вероятност са принадлежали на некропола към споменатото селище. Според местни предания някога, в „турско“ време, селото било събрано на едно място именно в тази местност, до големия карстов извор, който излива събраните подземни води на варовития връх Езерник. С оглед на тези данни, може да се приеме, че тукашното късноантично селище е далечен предшественик на днешното село Илия.

Първите писмени сведения за селото намираме в османските данъчни регистри. В обширния тимарски опис за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. се среща под името Илино и е причислено към нахия Пиянец. По това време в него живеят: 42 християнски семейства, 27 неженени и 2 вдовици, което прави население от около 200-250 жители (едно средно голямо селище). От същия документ се разбира (от наличието на бащинѝ, 5 на брой), че в селото има и войнуци (специална категория немюсюлманска военна част), които са освободени от повечето данъци в Османската империя и имат правото да владеят наследствени земи – т.нар. „войнушки бащини“. Наличието на тази привилегирована прослойка дава специален статут на селото, който донякъде му осигурява спокойствие и го предпазва от набезите на османлиите. Селото се споменава и в списъка на джелепкешаните от 1576 г. заедно със съседното Църварица като едно общо селище, носещо името Кленовик. Същото се потвърждава и от местни предания.
Основен поминък на илиенци през османския период е скотовъдството и земеделието. От присъствието на селото в списъците на джелепкешаните (овцевъдите) се разбира, че тукашните овчари доставят овце на османската войска. Данъчните регистри осведомяват и за отглеждане на: зърнени култури, бостани, лен и коноп, овощия, пчели - „улища“ и др.

 

Според наличните данни през петте века робство село Илия изцяло запазва българския си характер, като турско присъствие в него въобще липсва. Дълбоко застъпената национална и верска – християнска принадлежност на местното население е засвидетелствана и от наличието на няколко християнски култови обекта:

- Църквище (оброчище) „Св. Илия“ - според преданията, създадено на мястото на манастир, върху чиито руини в по-ново време е изграден параклис;
- Оброчище „Петрова църква“ - на мястото има вековен дъб и оброчен кръст, празнувало се е на Петровден;
- Оброчище при училището – образувано е след Освобождението поради зачестили градушки и наводнения (днес не съществува). При него са се събирали на курбан на Гергьовден, Петковден и Димитровден, но поради възникнал скандал за неправилно раздаден курбан долните махали (Веждарци, Козинарци, Курандарци, Милчовци и Кориярци) се отделили от другите и на същите дни почнали да излизат на служба във Веждарска махала, където по-късно построяват малък паметник за загиналите във войните.

Селото не е имало храм, но тези свети места са представлявали своебразни черкви на открито. При тях отрудените селяни се уповавали на Бога и измолвали спасение и закрила. На определения празника се събирало цялото село, правел се е курбан и всяка фамилия принасяла дарове (погачи, коливо и др.).
Според не съвсем точна статистика от 1866 г. село Илия има 62 домакинства с 425 жители.

Освобождението не променя съществено живота в този закътан планински край. Основният поминък на илиенци остава непроменен - скотовъдство и земеделие. Населението на селото нараства бавно, главно в резултат на естествения прираст: 1880 г. - 512 ж; 1900 г. - 528 ж; 1920 г. - 686 ж; 1934 г. - 775 ж. През 1893 г. землището на селото заема 14 549 дка (10 040 дка гори, 4 004 дка ниви, 407 дка в ливади, 97 дка овощни градини) и се отглеждат 1525 овце, 683 кози, 269 говеда, 85 коня. Малката площ на обработваемата земя, която постоянно бива унищожавана от пороищата, от своя страна предизвикани от изсичане на горите, започва да става недостатъчна за изхранване на нарастващото население. Това е причина за изселване на множество домакинства (до 1930 г. 20 на брой). Изселниците се установяват главно в Айтоско и Омуртагско.
Наред с традиционната селскостопанска дейност се развиват и домашните занаяти, чиято продукция е насочена предимно за задоволяване на лични нужди. По това време в селото работят до 10 воденици.
През 1908 г. в Илия се открива основно училище.

С идването на социалистическата власт след преврата от 9.09.1944 г. настъпва прелом в развитието на селото. При образуването на местното ТКЗС "Първи май" (1956 г.) обработваемата земя и живата стока е отнета от частните собственици, при което голяма част от илиенци остават без препитание и са принудени да търсят прехрана другаде. Задейства се изселническа вълна, насочена към близките градове – индустриални центрове (Кюстендил, Дупница, София и др.). Красноречиво свидетелство на този процес ни дават данните от преброяването на населението през годините: 1946 г. - 839 ж. (максимумът); 1956 г. - 650 ж.; 1965 г. - 488 ж; 1985 г. - 217 ж. 
През социалистическия период се правят редица стъпки по благоустрояването на селището: построяване на нова училищна сграда (1951 г.), електрификация (1956 г.), водоснабдяване (1970-79 г.), асфалтиране на някои главни улици (1979 г.), откриване на фелдшерски пункт, изграждане на стопански постройки и търговска сграда с магазини и кръчма. Обновява се жилищният фонд. По това време селото има ежедневна автобусна връзка с Кюстендил. Но въпреки това населението продължава тенденциозно да намалява.
Демографският проблем се изостря още повече с настъпването на демократичните промени (1989 г.): 1992 г. - 167 ж; 2001 г. - 122 ж; 2011 г. - 65 ж. Днес пред село Илия стои реалната заплаха от обезлюдяване. Перспективи за съживяването му се разкриват в разработване на традиционните селскостопански отрасли – овощарство и животновъдство и създаване на разнороден вид туризъм (планински, селски, културно-исторически, поклоннически). Благоприятно за развитието на целия район ще се отрази и отварянето на граничен пункт на Черната скала.



Източници:
1. Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. – Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г., с.18.
2. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН., с.265
3. Захариев, Йордан – Сборник за народни умотворения. книга XIV. Пиянец, София, 1949 г.
4. Иванов, Йордан - Северна Македония, София, 1906 г.
5. Кацаров, Гаврил - Пеония. Принос към старата етнография и история на Македония, София, 1921 г.
6. Списъкъ на населените места (по преброяваньето от 1 януарий 1881 г.), издава Княжество България - Статистическо бюро, София, 1885 г.
7. Списъкъ на населените места въ Княжество България споредъ преброяването на 31 декемврий 1900 г., издава Княжество България – Дирекция статистика, София, 1902 г.
8. Списъкъ на населените места въ Царство България споредъ преброяването на 31 декемврий 1920 год., издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1924 г.
9. Списъкъ на населените места въ Царството (преброяване на 31 декемврий 1934), издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1939 г.
10. Списък на населените места в НР България по административно деление към 1 ноември 1973 г., с население от преброяванията през 1934, 1946, 1956, и 1965 г. и изчислено население за 1973 г., издава Министерство на информацията и съобщенията, София, 1973 г.
11. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г.
12. Официален сайт на НСИ – Национален регистър на населените места - http://www.nsi.bg/nrnm/index.php?ezik=bul