Софрониево (до 1934 г. - Сърбеница) е село в Северозападна България, намира се в община Мизия, Област Враца. Селото отстои на 57 километра североизточно от Враца, на 57 километра на север от Монтана , на 25 километра от Козлодуй и на 20 километра от Оряхово.
Софрониево е разположено източният край на най-плодородната част от Дунавската равнина - Златията, започваща в околностите на град Вълчедръм и включваща земите между реките Цибрица и Огоста, последната протича на 0,5 км сверозападно от селото. Релефът е равнинен, в околностите на селото има възвишения с малка надморска височина.
Землището на селото включва повече от 75 000 декара обработваема земя. Богатите почви са особено благоприятни за развитието на зърнени култури, както и за овощни дървета, лози. В региона е развито говедовъдството, овцевъдството и птицевъдството, в последните години се засаждат и големи площи с малини.
Населението на Софрониево към 2010 г. е 1400 души, за сравнение - към 1985 г. то е било 3159 жители.
Районът на селото има хилядолетна и богата история. Според направените от местния изследовател - Богдан Николов археологически разкопки, първите обитатели на територията на сегашното село са дошли около 10 000 г.пр.н.е., а в изкопаните могили са открити запазени кости от мамути.
На височината Данева могила има останки от укрепени селище от халколита. В землището на Софрониево са проучени два тракийски некропола от желязната епоха. Следи от тракийско селище ( от IV-III в. пр. Хр.) има в западните покрайнини на селото, в околността са регистрирани и 10 големи надгробни тракийски могили и няколко малки.
В землището на Софрониево е открита най-старата бронзова фиала по българските земи. Наблизо е открито и съкровището от Рогозен. Има и находки на махайри - вид меч, разпространено бойно оръжие на траките. В подкрепа на това дълговременно тракиско присъствие тук, са и останките от тракийско селище от I - IV в. в местността "Селище", 2 км югозападно от селото.
По време на Римската империя в близост до селото минава пътят свързващ главния град на провинция Прибрежна Дакия Рациария (до днешното село Арчар) с крепостта Аугуста (чието име е запазено в името на река Огоста).
Съществувалите антични селища в района на днешното село, в периода IV-VII в., са били периодично опустошавани от хуни, готи, авари и славяни.
В северозападната част на Софрониево има останки от ранносредновековно българско селище и некропол (VII-X в.), продължило е да съществува и през XII-XIV в. - вероятно от тогава селото носи името Сърбеница.
В 1396 година областта попада в ръцете на османските турци. Първите писмени сведения в османски административни документи за съществуването на селище под името Сирбениче датират от 1673 година . В края на XVIII век селото е в пределите на Видинския санджак. През периода 1793 - 1807 година видинският паша - кърджалийският главатар Осман Пазвантоглу, се обявява за независим владетел и местните жители са подложени на голям терор и заплашени от пълно унищожение. В резултат на тези нескончаеми войни между Пазвантооглу и Високата порта цялата крайбрежна ивица около Дунава е била обезлюдена, че плодородните земи тук дълго време останали необработвани. Търсейки начин за оцеляване, тогавашните жители на селото решават да се преселят в Ефляк (Влашко). Причината е, че селото губи сатута си на независим страж на царския път към Видин. В селищата Лунга маре и Лунга мика изселническата общност преживява около три десетилетия, след което със султанско разрешение се завръща и се заселва около стара църквица "от времето на цар Калоян", и отново създават село Сърбеница.
Въпросната църква е строеният през XVI - XVII в. храм "Св. Никола", който днес се намира в много лошо състояние и е заплашен от унищожение.
В землището на село Софрониево се намират останките на изчезналите по време на турското робство български села Голяма Лъка и Проданковец.
През 1861 г. турското правителство започва да заселва татари във Видинския санджак. Това преселване е посрещнато враждебно от българското население, тъй като татарите са привилегировани във всяко отношение.
Софрониево е едно от селата, през които преминава Христо Ботев по пътя към Стара планина и днес през Софрониево ежегодно на 28 май минава, походът по пътя на Ботевата чета, който тръгва от Козлодуй към Врачанската планина. Нито един местен жител ( с изключение на даскала от Козлодуй и 11 мъже от съседното село Бутан) не се е присъединил към Ботевите четници.....
Историческо място свързано с преминаването на Ботевата чета е местността "Въртопа" - обширни поляни и гори. В близост се намира изворче и Оброчен камък. Според местните легенди там е почивала четата и четниците са играли хоро, днес на мястото има паметна плоча.
Днес, местните жители все още говорят влашки език (олтенски диалект). В миналото главната улица, която разделя селото на 2 части, които от наврмето са враждували помежду си - кетрани и виани. Кетраните са селяните, намиращи се до реката, а названието си носят от влашката дума за камък кятра, то ест основат
ели - смята се, че това са първите завърнали се от Влашко заселници. Антропологически кетраните и до днес имат особена структура, вероятно поради затворения начин на живот и бракосъчетаване в турския период. От другата страна - по-голямата част от селото - се намирали вианите - името им идва от влашката дума за лоза или от виу, на румънски идвам, то ест пришълците в селото, присадените.
След Първата световна война през 1919 година в Софрониево са се заселили български бежанци - торлаци от Западните покрайнини, които по силата на Ньойския договор остават в Сърбия). Торлаците издигат своите къщи във виянската половина - най-северният край на селото.
Интересна забележителност за Софрониево са намиращите се в землището му вековни дъбове - защитени природни обекти.
Използвана литература:
1. Димитрова Д. Археологически паметници във Врачански окръг, София, 1985
2. Енциклопедия на България - т. VI, изд. БАН, 1988 г.
