Генера̀л То̀доров (до 1984 г. - Припѐчене) е село в Югозападна България, което административно принадлежи към община Петрич, Област Благоевград. То е важна железопътна гара по линията Кулата – София. Отстои на 170 км южно от столицата София, на 18 км североизточно от общинския център гр. Петрич и само на 12 км от ГКПП Кулата. Генерал Тодоров граничи със селата: Левуново (на североизток), Ново Кономлади (на изток), Марикостиново (на югоизток), Дрангово и Митино (на юг) и Рупите (на изток).  
Село Генерал Тодоров е разположено в Петричко-Санданската котловина на 101 м н. в. на около 500 м западно от него тече р. Струма, чието корито в близост разсича кратерът на отдавна изгаснал вулкан. От последния са останали няколко възвишения, които носят името Кожух. Хълмът на ляво (източно) от реката, откъм Генерал Тодоров, се нарича Пчелина (239 м н. в.). Недалеч от селото, между Кожух и Струма, се намира известната местност „Рупите“ с манастирския комплекс на Ванга, посветен на Света Петка Българска.
Населението на Генерал Тодоров към 2013 г. наброява около 650 жители.


Земите които обхваща землището на днешното село са наситени с богата многовековна история. Според наличните данни тук е съществувал поселищен живот още през античността. Съществуват предположения, че на мястото на намиращата се в близост средновековната скална църква „Свети Пантелеймон“, през трако-римския период е имало светилище на Асклепий. Следите от много разрушени и няколко оцелели скални килии свидетелстват, че през средновековието на това място е съществувало значително монашеско братство. Според народни предания, най-ранният период от отшелничеството на Свети Иван Рилски е свързан именно с тази скална обител.
Първите писмени сведения за селото черпим от османските данъчни документи от първите векове на османското робство. В данъчните регистри от 1519 г. то е споменато под същото име – Припечене, като оризарско село, което е султански хас (ленно владение) в Кюстендилски санджак с приход от 10 400 акчета. По това време е населявано от 6 мюсюлмански и 39 християнски домакинства.
През XIX век Припечене е малко селище със смесено население, числящо се към Мелнишката кааза на Серския санджак. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г., Препечина (Prépétchina) е посочено като село с 29 домакинства и 30 жители мюсюлмани и 60 българи.
Към 1891 г. българският учен – историк Георги Стрезов пише за селото:
„Препечен, село край левия бряг на Струма между Ливуново и Марикостово, последно село от Мелничката каза. 45 къщи българе и 10 турци.“
Съгласно статистиката на Васил Кънчов към 1900 г. в селото живеят 198 души, от които 114 българи християни и 80 турци. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев  в 1905 г. християнското население на Припечене (Pripetchen) се състои от 48 българи екзархисти.
Припечен е освободено от османско иго през 1912 г., по време на Балканската война, в която, като доброволци в Македоно-одринското опълчение, вземат участие двама припеченци.
През 1913 г. в хода на Междусъюзническата война селото е завзето от гръцката армия, а 20 къщи са опожарени.
С Припечен е свързано и едно злощастно събитие - през 1924 г. в колиба в селото се укривали двамата физически убийци на големия водач на ВМРО Тодор Александров – четниците от влашки произход Щерю Влахов и Динчо Вретенаров. Обградени от чета на организацията те се самоубиват, след което труповете им са изхвърлени в Струма.
На 28 октомври 1984 г. селото е преименувано на името генерала от пехотата Георги Тодоров, командир на VII- а пехотна Рилска дивизия, която при настъпване към Солун освобождава и Припечен.


Източници:
1. Стрезов, Г. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн. XXXVII и XXXVIII, 1891, стр. 24.
2. Васил Кънчов. „Македония. Етнография и статистика“. София, 1900, с. 190.
3. D.M.Brancoff. "La Macédoine et sa Population Chrétienne". Paris, 1905, р.192-193.
4. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г., Македонски научен институт, София, 1995, стр. 140 – 141.
5. Матанов, Христо. Възникване и облик на Кюстендилския санджак през XV-XVI век, София 2000, таблица 9.